Когато си тръгнах и драснах чертата
заключих вратите на спомени тежки.
През рамо погледнах, изстрлелях словата
откъснати с болка, съвсем по човешки.

Бях сигурна даже, че края е този.
След края не исках да има начало.
Не ти отговорих, подтисках въпроси.
В туй време сърцето от мъка кървяло.

Не си го почувствал, защото обиден
затвори се в себе си. Тя самотата,
обгърна те с обич. Безчувствен и леден
превърна се ти, подари и душата.

Когато си спомниш за нашата среща
как кичур коса от лицето отмести,
а после последва целувка гореща,
дали топлина твоя студ ще отмести?

Аз мислено даже и днес те целувам.
Прегръщам те още в съня си, защото
не искам да бягам, а все се сбогувам,
когато сълзата напира в окото...

Желая ти приятен ден и повече усмивки! :):):)

@ irka :) :) :) ...............

Това е женската любов..силна и неразбрана
"не искам да бягам, а все се сбогувам,
когато сълзата напира в окото..."

Ами по-добре красив финал, отколкото живот сред ледове.
Лек ден!;)

Напълно те подкрепям....

Не моите стихове, а ВИЕ, които ги четете сте ВАЖНИ и УНИКАЛНИ.
Когато един стих стигне до сърцето на някого и го накара да бъде по-добър и човечен, тогава сякаш света е мой и аз не стъпвам по земята, а летя щастлива.
ОБИЧАМ ВИ!*)

usmihvai se

та аз винаги се усмихвам. Просто грея като слънце! :))