Изпях ти песен. Ти не я изслуша.
Написах стих. Не го прочете ти.
Любов обилна, а след нея суша
и тъй далечни, мамещи звезди.

Един живот, мелодия и чувства
поднесох ти с треперещи ръце.
Красивото превръща се в изкуство,
но не достига твоето сърце.

Случайни хора чуха мойта песен
и виждах сълзи в чуждите очи.
Светът за романтици днес е тесен,
но има смисъл, даже да боли.

Защото ти си музата, която
ми дава сили гордо да вървя.
Дори и името ти в стих изпято
в труден миг аз мислено зовя.

И благославям те, че с твои грешки
извая ме по-мъдра и добра.
Обичам те! Е, просто, по човешки,
но си отивам. Ти го пожела.

Харесвам ВСИЧКО, което пишеш! Опитвам се да чрез настроението в стиховете ти да разбера бурята в сърцето и душата ти. Донякъде доста от нещата оприличавам със себе си. Сигурно в реалния живот /ако се познавахме/ щяхме да сме добри приятели. Ти обичаш все още своята Муза, Ти искаш да си отидеш, но ... не се получава. "... Е, просто, по човешки ..." - прости ми, Забавна за откровението, но според мен той не го е пожелал. Оттеглянето от една връзка не е като да си отидеш. И Той го знае и разчита на това.
Харесвам те и често те чета. Виждам своите мисли изречени по красив и точен начин. Благодаря ти! ... Жалко обаче, че често изтриваш написаното!!!

Опитвам се да скрия тази буря, но май е невъзможно.Толкова съм прозрачна, че с един поглед можеш да ме прочетеш.