Целувка.Преструвка.Изгаряща ревност.
Жестоки скандали и тиха смиреност.
Не виждам и място за доблест и честност,
когато душата крещи за човечност.

Потъпкана, смазана, срита, изплюта,
захвърлена нейде в калта за последно,
крещеше душата за помощ, нечута,
а после изчезна в графата "безследно".

И тичаш след нея, следите и търсиш.
Усещаш безпомощност, скрита надежда.
Поел си посока! Та как ще отстъпиш?!
До избор въпроса отново се свежда.

След края ще дойде и ново начало.
Животът повтаря все същите грешки.
Сърцето без чувства е винаги спряло,
защото не цъка в ритъм човешки.

Много ми хареса цялото стихотворение, но края му... крещи... Да, липсата на човешкия любовен ритъм е важно условие за наличие на жива душа в тяло... Независимо какво тяло...
Поздрави и още вдъхновения!!! :)

О, Дивна, благодаря ти!!! Сега вече се възгордях, но пък сърчицето ми тупа радостно с ускорен ритъм. Защо ли? ;)