Косите ми белеят неуморно.
Очите ми сивеят в пустота.
Далеч поглеждам.Колко е просторно!
Засмивам се на свойта суета.

Невидими воали се разстилат
над езерните, старчески очи.
Единствен лъч в живота си намират.
Защо ли капят перлени сълзи?

А залеза кове пирони бързо
в оковите на моето сърце.
Спокоен съм. За никъде не бързам...
Смъртта е тук и ще ме отведе.

На лента виждам пътя си. Полека.
Все още искам дълго да вървя.
Ръка протяга спътницата клета.
Не ще да чака, ама че беля...

Ядосвам се на времето, на дните.
Часовникът като че ли е спрял.
Последен поглед нейде към липите:
"Достойно или грешно съм живял?"