Приседнах на тротоара за просия
и в шепа сбирах вяра и любов.
Невиждащите погледи, помия
блуждаеха, отрекли своя Бог.

В раздърпаната рокля, в кръпки цяла
събирах от просия доброта.
С напуканите устни, ожадняла
аз молех за протегната ръка.

Минаваха край мене много хора,
но ти се спря, за първи път смутен.
С тих ужас ме попита: "Що да сторя?".
Да ме избавиш от просия бе решен.

В очите ми погледна и се дръпна.
Ти себе си навярно май видя.
Не ти хареса гледката, потръпна.
Ако избягаш, как да те виня?!