Алеите в парка бяха пусти. Листата падаха подухвани от слаб вятър. Вики и Наско вървяха хванати за ръка. Тя леко подритваше с върха на обувката си един малък кестен, а той се усмихваше на това детинско забавление. От близкия бор ги наблюдаваха с интерес две блестящи, кафяви очи.
- Насе, виж, катеричка! - жълтото пареро се развя от вятъра. Мъжът я притисна в прегръдка и спонтанно я целуна. От изток идваха тъмни облаци, които вещаеха дъжд.
Продължиха разходката си. По алеите срещнаха забързани хора, потънали дълбоко в топлите си яки. На една полянка млад мъж хвърляше пръчка на далеч в очакване доберманът му да я донесе.
- Еди, хайде, момче! - последва ново хвърляне.
Виктория пребледня. Защо се опитваше да не мисли за него, да не го среща дори, а само една случайна среща я караше да трепери вътрешно? Да, това беше именно Пи. Много късно видя двойката и усмивката му се изтри на мига. Гледаше я като непозната и най-спокойно и обърна гръб.
"Неблагодарно същество. Аз се погрижих за него, а няма дори едно: "Здравей!". " - помисли си момичето.
При други обстоятелства може би, но сега Пиер беше объркан, ядосан и само изпсува на ум. Как бе възможно най-прекрасното и мило същество, което познава да върви хваната за ръка с един старчок. В ума си я нарече с всички обидни имена за които се сети по адрес на жените.
"По дяволите глупавия парк! Защо винаги когато я срещна ми обръща деня на опаки?" - Пиер запрати силно и надалеч пръчката, а Едуард изгледа учудено стопанина си, но се затича в указаната посока. Когато Пи се обърна двойката беше отминала.

следва