Даниела разговаряше с Виктория по телефона и я уговаряше за неделен обяд.
- Моля те, миличка. Знаеш колко страда баща ти от това, че все нямаш време да се отбиеш. Можем да хапнем и някъде на вън. Впрочем исках да те попитам дали имаш нещо против да поканим Лидия и нейния син?
- Боже, мамо! - с болка в гласа отвърна Вики. - Може ли един семеен обяд да мине без прословутите ви делови разговори? Аз да не съм някакъв домашен любимец? Добре, така да бъде. Ще дойда в неделя, в един часа на обяд. Къде ще ни сготвят този път?
Вики беше непоносима, когато се шегуваше.
- В "Радисън", Вики. Моля те, не идвай със скъсаните дънки и провлачените суичъри. А, още нещо... Опитай се да бъдеш мила и говори по-малко, може ли?
-Да, мамо. Аз съм едно послушно, малко момиченце. Няма да ви изложа. Предай поздрави на татко.
************************
Карл и Даниела очакваха дъщеря си за обяд, но не бяха сигурни, че тя ще спази уговорката им. Лидия дойде със сина си и заеха свободните места, с гръб към вратата.
Вече бяха поръчали когато Карл изведнъж се вторачи към вратата и някаква влага замъгли погледа му. Към масата им уверено пристъпваше едно мъничко миньонче в светлосива сатенена рокличка и  копринен шал в цвят бордо. Обувките и чантичката бяха в същия цвят като шала. Огнените кичури коса бяха прибрани в стегнат кок, но два от тях немирни гъделичкаха слепоочията и падаха до средата на скулите и. Беше толкова красива! Неговото момиченце, неговата непокорна Виктория... Забравил за гостите, за целия свят той стана и я посрещна, настанявайки я на единствения свободен стол между Даниела и Пиер.
- Да ви представя дъщеря си... Виктория. А това са Лидия и Пиер.
Виктория протегна ръка към Лидия и вторачи красивите си кафяви очи.
- Дани, разбирам защо толкова дълго я криете. Прекрасна е! - каза простичко Лидия.
Пиер не показа грам емоция.
- Аз съм Пиер и имам чувството, че сме се виждали някъде. - хитра усмивка се плъзна по лицето му.Задържа ръката и малко по-дълго от общоприетото, нарочно.
- Едва ли. Аз рядко посещавам светски събития. - с удар под кръста отговори Вики.
- Вики, не нападай момчето от първа среща, моля те! - Даниела го каза на шега, но си беше чисто предупреждение.
Колкото и да беше любезен Пиер Вики се чувстваше неудобно. Някакво вътрешно гласче я укоряваше за това, че е дръпната и неучтива. Защо нямаше желание да бъде добра и възпитана? Защо?
Обядът мина сравнително скучно. Младежите почти не разговаряха, а родителите им не посмяха да говорят по работа. В края на краищата Лидия уточни, че не е лошо по-често да се събират, а децата да се опознаят. Как не! Този грубянин само се правеше на умен и възпитан. Явно не го познаваха. Беше като коварен котарак, който наблюдава мишката и само се готви за скок.
- Вики, ще може ли да направя няколко консултации с теб относно интериора на сградата ни? - Пиер набута визитка в ръката на момичето. Освен това гледаше толкова невинно и открито, че ... "Оскар за най-добра мъжка роля" с горчивина си помисли Вики. Сега тя нямаше друг избор освен да бръкне в чантичката и на свой ред да подаде визитка.
- Можеш да звъннеш когато решиш.
Карл се усмихна тъжно.
- Поздрави, младежо! На мен все отказва, но на теб не посмя.
Пиер се засмя леко и искрено. На него му вървеше с жените, освен с тази де... Жена ли беше в действителност или самия дявол, който примамва и съблазнява?

следва