Докато пиеше кафето си Ели усети остра болка в зъба. Усмивката и се смени с някакво подобие на досадна гримаса. Целият свят се завъртя около тази болка. Задачките и в офиса сякаш нарочно се натрупваха, а стрелките на часовника безмилостно се завъртаха все по-бързо и по-бързо. Момичето грижливо прибра в шкафа визитници и тефтери, но почти ядно захвърли трите папки съвсем хаотично. Тя махна за довиждане на колегите си и се стрелна към зъболекаря. Сълзите напираха в очите и. Коридор, първи, втори, трети кабинет. На една врата прочете "Хирургия" и смело потропа. След не повече от десет секунди се появи младо момче, отвори вратата и огледа коридора. Нямаше други чакащи точно пред този кабинет.
- Снимка носите ли?
Ели се сконфузи.
- Ей, сегичка. Къде мога да я направя?
- 223 кабинет, втория етаж, но побързайте, че работят с пациенти до 16 часа.
Боже, имаше по-малко от 5 минути. Дали щеше да успее. Дори нямаше време да си зададе този глупав въпрос. Щеше, защото винаги успяваше.
Тичешком стигна до въпросния кабинет. Пред него имаше около седем човека, които изчакваха да получат вече направените снимки. Вратата се отвори и излезе последния пациент. Ели не му позволи да затвори вратата и категорично връхлетя в кабинета. Чувстваше се като момиченце, което е било училищния звънец по средата на часа е е създало хаос в училището. За миг се усмихна. Възрастна, дребна жена я погледна над очилата си.
- А Вие сте?
- Моля?- Ели се обърка. Беше свикнала хората да уважават парите, а не самите хора като такива. Понякога вписваха името и в разни журнали, по-скоро рутинно. Тази жена нямаше нищо за писане пред себе си, а и беше приключила работния си ден. Въпреки обърканото си изражение момичето почти изплака.
- Казвам се Ели и един зъб ме изтормози. Няма да издържа до понеделник. Моля Ви...
Възрасната жена смени напрегнатото изражение на лицето си с майчинско разбиране.
След пет минути Ели се върна при хирурга с безценната снимка.
- Носите ли здравната си книжка? Направление от зъболекаря?
Ели съвсем се отчая. Боже, пак ли?!
- Вижте докторе, не може ли да погледнете снимката и ако нещата са сериозни да извадим зъба. Ще си платя. Става ли?
Тя нямаше избор и действаше рязко, с размах, почти нахално.
Докторът погледна на тази решителност с почуда. Вдигна снимката към светлината и поклати глава.
- Ще го вадим! Моля оставете си чантата ето там. - посочи коженото кресло в ъгъла. - Можете да се съблечете.
Ели остави чантата си. Все пак не и се искаше да се разделя със сакото си, защото рокличката беше малко прекалено поизрязана. Обаче докторчето отново повтори, почти заповеднически.
- Съблечете се и седнете на стола.
"Е, супер. Този е по-зле и от мен. Толкова заповеди и не търпи отказ. Случих на доктор, няма що." Ели отпусна рамане. Чувстваше се като послушно кученче и някак безпомощна. Сега беше в ръцете му. Замисли се колко ли ще я боли. След като и зададе стандартните въпроси за алергия към лекарства, заболявания, високо кръвно и т.н. на които тя отговаряше с краткото "не" той пристъпи към описание на процедурата с упойката.
- Ще усетиш иглата като боцване и мястото ще стане безчувствено. Няма да усетиш болка, обещавам. Два часа след това никаква храна и напитки. Да избягваш горещи неща поне няколко дни. Може да вземеш нещо обезболяващо, но без да прекаляваш.
Ели се отпусна и си представи екзотичен остов. Усети иглата, но не беше неприятно. Клещи. Наистина нямаше болка. Всичко свърши за не повече от десет минути. Тя въздъхна с облекчение. Стисна с благодарност ръката на доктора.
- Благодаря Ви докторе. Пожелавам Ви хубави почивни дни.
Навън подухваше лек ветрец. Вятърът свойски рошеше косите и, но беше приятно.
Вятърът беше нейн приятел.

Зъбоболът, един от най-гадните проблеми! Ели се е отървала.

Всяка болка е гадна.
Лека вечер!:)