Празнични, почивни дни. Борислав се разхождаше безцелно в парка, без настроение. Усмихна се унило. За него от две години беше така - всеки ден почивка. А до преди това беше работил цели двайсет години на едно и също място, като технолог в металургичен завод. Работа по неговата специалност нямаше, а от бюрото по труда му предлагаха преквалификационни курсове или длъжности с месечно възнаграждение от 350 - 400 лева. От време на време поработваше нещо, в сивия сектор, със заплащане на ръка, но не беше достатъчно. А съпругата му Цветанка беше шивачка и взимаше уж добри пари - около 700 лева месечно. Децата им бяха големи, в последен клас, близнаци. Не можеше да им подсигури нито куверти за бала, нито дрешки, нито изпращане като хората.
На няколко пъти му идваше идея да се обеси или запали пред парламента, но надеждата да намери работа и да помогне на семейството си не го изоставяше. 
Нещо солено и топло опари бузата му. Грубата мъжка длан избърса с опакото на ръката неканената сълза. Мечтаеше да има пари в джоба и да напазарува сам за празника, а у дома да е весело и уютно. Мечтаеше да купи огромен букет на Цветанка и заедно да посрещат гости. Боби се усмихна на мечтите си, които му се струваха някак далечни. 
Мина по една горска пътечка и съзря между дърветата полянка осеяна с момини сълзи. За секунда си помисли: "Ако ме хване горския като нищо ще отнеса глоба от 50 лева. От друга страна обаче, ако не ме хване ще зарадвам Цвети." С тупкащо от адреналина сърце той смело се спусна и откъсна пет стръкчета. Получи се нежно, мъничко букетче. Не можеше да плати никакви глоби, защото джоба му беше съвършенно празен. Ако имаше работа, ако имаше пари не би постъпил като долен крадец на горски цветя. 
Скри цветята под якето си като ги придържаше с една ръка. 
След като премина алеята стигна до езерото. Импровизирана трибуна и маса народ. Няколко момичета и момчета раздаваха пликчета с козунаци и възрастни хора ожесточено се блъскаха и протягаха ръце, за да стигнат до заветното пликче. Те дори не слушаха видния политик, които с пълно гърло крещеше от трибуната:
- Ще създадем работни места, ще увеличим детските надбавки... 
Някаква фолк фурия нервно пристъпваше около сцената и щедро раздаваше автографи на десетина хлапетии. 
Боби изведнъж усети как някой го поваля долу.
- На земята, бързо ! Ръцете, да ти виждам ръцете! - Вече виждаше съвсем ясно сивите, циментови плочки. Някой беше седнал отгоре му. Този с речите замлъкна и гардовете от НСО го покриха. 
На Боби му беше вече все едно.Сега беше в силните ръце на момчетата от МВР, които явно го бяха помислили за атентатор. 
- Оръжие? - щракнаха му белезници. Дръпнаха под якето и изпаднаха смачканите цветя. 
Множеството ги наобиколи и хората прихнаха да се смеят. Боби се покри с гъста руменина. Сега всички знаеха, че е крадец. Пет стръкчета смачкани момини сълзи лежаха до него.
Политикът пренебрежително погледна и отново се качи на сцената. 
- Ние ще ... - Боби не чуваше. 
- Хайде приятелю, ставай!- потупа го полицая по рамото. - Сега ще дойдеш да напишеш обяснения кое, защо, как. Ще ти съставим акт за дребно хулиганство и ще те пуснем да празнуваш. Не си пил, нали? 
Точно в този момент Боби се сети, че у дома няма хляб.