16825 беше отдел за специални поръчки. Те бяха хем извън закона, хем се подчиняваха директно на полковник Георгиев, а именно той изпълняваше всеки каприз на генералите. Бяха като добре обучени "питбули". Имаха си специална парола, която ги събираше. Последната такава беше - "изгрев". Паролите се уточняваха на място и само един телефонен звън с изречение, което включваше тази дума означаваше - сбор по най-бързия начин. Мястото беше някъде близо до Враня, на улица без адрес, с няколко складови помещения пълни с най-различни бойни играчки. Код "зелено" означаваше събиране до 6 часа, код "жълто" - до 2, а код "червено" - незабавно. Тези телефони бяха на разположение само и единствено на военните и на членовете от групата.
Специалният телефон на Жоро звънна. Той прекъсна разговора с продавачката от близкия магазин и се отдалечи на безопасно място, за да проведе разговора.
Мелодичен женски глас го информира:
- Тази сутрин изгрева и прекрасен, червен и огромен. Направих няколко снимки, които искам да погледнеш.
Ако някой все пак подслушваше телефоните щеше да помисли, че е някакъв тип свалка.
Жоро беше свикнал с тези разговори. Работеше в отдела повече от 30 години и макар, че отдавна трябваше да се пенсионира началниците му все още го държаха "на линия". Беше обучил повече от 50 свои копия, някои от които вече не бяха между живите.
С ловкостта на пантера той се отправи към паркирания наблизо автомобил. Какъв ли беше този голям, червен залез? Явно някакъв огромен проблем. "Някой пак се е насрал!" - помисли си той, защото по природа беше циник и не се съобразяваше с общоприетите правила и норми на поведение.
Дали обаждащата се беше някоя колежка или полковника използваше компютърна програма за да преправи собствения си глас? Усмихна се, защото му беше все едно.
В реалния живот около него беше пълно с готини мадами, но войнишкия живот си беше пълен с емоции и му даваше нещо, което една жена не можеше да замести. Адреналин, по-силен от наркотик. Впрочмем и наркотиците не му бяха чужди, но иначе едва ли би оцелял. Понякога човек трябваше да "разпусне", да забрави кой е.
16825 бяха 8 човека, ако не се броят Георгиев и Иванов, а от скоро имаха и две нови попълнения - Мина и Иван, хлапета, от спортните школи. Бройката стана 10 + 2.
Жоро се усмихна. Той трябваше да пази и тези бебета. Най-важното беше след всяка мисия да върне хората си живи. Пусна радиото и се отпусна. Нямаше нужда да гадае. Съвсем скоро щеше да научи за какво става дума.