Деа се подготвяше за първото си интервю за работа. Вече беше изпратила копия от необходимите документи и имаше назначен час за 9,30ч. Беше свикнала да си поспива повече и дори се налагаше Макс да си приготвя сам кафето. Той работеше в автосервиз и понякога си идваше за обяд у дома. Мръсен гащеризон, вечно изцапани ръце... Тя обичаше мириса на бензин и двигателно масло и потъваше в топлата му прегръдка без да се замисли дали това би я изцапало или не.
Някой я събуди почти грубо.
- Деа, ставай! - Макс я разтърси леко за раменете.
  Сънливката примижа срещу слънцето.
- Е, защо така?
- Днес си на интервю за работа, забрави ли?
- Ммммм... Чакай да се събудя! Макс, има ли една чаша кафе и за мен?
Той я щипна по нослето и намигна загадъчно.
- Може и да има, но ако не станеш до пет минути вероятно ще свърши преди да стигнеш до кухнята.
- Макс, не бъди лош, моля те! - тя се надигна леко и го дръпна обратно в леглото.
- Недей, бебче! Трябва да тръгвам вече... - не беше много убедителен.
Деа се нацупи.
- Пожелай ми късмет, Макс!
Той се замисли малко.
- Късметът винаги е с теб, малката. Виждам го на лявото ти рамо.
- Лъжец! А аз ти говоря сериозно.
- По-сериозен не мога да бъда. Чао, бебс. - той се изгуби в рамката на вратата.
****
  Висока сграда с огледални стъкла. Асансьор и човек, който я придружи чак до 13-тия етаж. "13-ти етаж , 13 септември, петък, а и Макс не ми пожела късмет. Какъв сбъркан ден само?!"
Тя беше облякла предизвикателен червен костюм и бяла риза. Огнените и коси бяха грижливо събрани в кок, но и така изглеждаше като огън, който дори с мълчаливото си присъствие сее пожари по пътя си. Стая 1313 и добре, че часът беше 9,30, а не 13,13. Тя се усмихна широко на самата мисъл и точно в този момент и отвориха вратата.
- Деана Йосифова?
- Да,същата. - Дея протегна резервирано ръка на едно безлично, суховато момиче. Всички тези заучени позички и фразички я вадеха от обувките, но нямаше избор. Така беше прието. 
- Аз съм Вержиния Златева, технически сътрудник. Сега ще Ви въведа в залата за интервюта, където ще разговаряте с директорката ни.
След десетина секунди вече бяха в залата. Огромна, овална маса и столове от изкуствена, бяла кожа.
Някаква симпатична жена разговаряше упорито по телефона гледайки през прозореца. В профил изглеждаше невероятно красива, почти като нереална. Дълги руси коси, падащи на букли под лакътя, пола и сако в шоколадов цвят и блуза в цвят шампанско.
В следващия момент тя се обърна към влезлите и посочи стол на Дея.
- Ще уточним детайлите по-късно. Повече не мога да разговарям. Да се чуем след час?
Красавицата протегна с непринудена усмивка ръка и Дея видя едни огромни,кафяви, топли очи.
- Мила Стефанова, директор на " Димов инвест".
- Деяна Йосифова, интериорен дизайнер.
- Поканих Ви на интервю, защото предстои откриване на нов отдел във фирмата ни. Имаме нужда от трима дизайнери и естествено пред нас стои задача да изберем най-добрите, които желаят да работят дългосрочно в компанията ни.
Деяна отговаряше кратко на всички въпроси и се опитваше да прецени какви са шансовете и да я наемат в "Димов инвест".
Явно Мила беше доволна от отговорите и поклащаше одобрително глава.
- Липсата на мотивационно писмо не е препъни камък, но има един човек, който обича да ги чете, а неговата дума е последна. Молбата ми е в рамките на два дни да ни изпратите такова писмо по имейла. Може би е добре да приложите и снимки на Ваши проекти по които сте работили на скоро.Благодаря за отделеното време. - Мила се изправи.
- Пожелавам Ви хубав ден! - тъкмо си тръгна, но се сети нещо. - Мога ли да разчитам на Вас, че дори да не бъда одобрена за позицията ще ми се обадите, че резултатът е "не" ?
Мила бързо прецени ситуацията. Какво дете само! Та тя дори не се осмели да попита за заплата, която щеше да е по-скоро символична през първите шест месеца.
- Госпожица Вержиния Златева ще има грижата да Ви уведоми до края на седмицата за решението ни.
Мила излезе от сградата и така и не видя черната лимузина и учудения поглед на самия Димов.
"Петък 13-ти. Какъв прекрасен ден!" - Димов се усмихна и натисна копчето за 13-тия етаж.