Деа започна работа в компанията и се справяше блестящо с поставените задачки. С Макс нещата вървяха повече от добре. Една сутрин тя просто щеше да се задави с кафето. Макс беше с гръб към нея, а езикът и долови вкус на метал. Деа примижа срещу слънцето. Кафето беше съвсем на дъното, но ясно се виждаше малък пръстен. От вътрешната страна беше надписан и тя с интерес прочете не послание, а въпрос: "Ще се омъжиш ли за мен?"
Нещо се сви на топка в стомаха и. Ако беше получила този пръстен преди година може би нямаше да има никакви колебания. Толкова дълго бе чакала именно този миг, но очакваната еуфория така и не се появи.
Тя се обърна с навлажнини очи към Макс и само кимна.
Той го отчете като силно вълнение и се зарадва като дете.
Деа извади пръстена и го държеше буквално като парещо въгленче. Нищо не можеше да задържи сълзите и те се спуснаха на струи по бузите. Макс само я прегърна по-силно до себе си и я задържа така няколко секунди.
- Знам, че закъснях с решението си, но това е. Е?
Деа подскочи с усмивка и се направи, че чете:
- Ще се омъжиш ли за мен? Е, Макс?! - тя го гледаше изпитателно.
- Няма как да откажа толкова сладко изкушение. Деа, предложение ли ми правиш? С лека поправка. Няма да се омъжа за теб, но мога да се оженя. Какво ще кажеш?
Двамата се разсмяха истински на закачката.
Макс се успокои и прие това за "да". Деа въздъхна и отново се сгуши в него. Очите и бяха тъжни и далечни.
Макс повдигна брадичката и.
- Бебс, дай да сложим това бижу на ръката ти.
Деа протегна ръка, но цялото и същество се бунтуваше. Един вътрешен глас я укоряваше: "Грешка. Грешка! Грешкаааааа."
Чувстваше се като животинка в клетка. Това беше годежен пръстен с последваща стъпка за която не беше сигурна, че може да направи.
- О, Макс! Аз не .... Много е красив! - Не можеше да го огорчи. Деа си беше такава. Тя винаги мислеше за хората, рядко за себе си.
Макс си отдъхна. Беше сигурен, но все пак...

това твое разказче ми припомни за кой ли път една въртяща се винаги в мислите ми мисъл, че никой не може да те предпази от собствените ти грешки, но също и от собствените ти правилни решения... Просто... поемаш въздух, изпъваш стойка и скачаш от трамплина в басейна - ако е писано - разбиваш си главата в дъното, ако е писано така умираш, ако е писано изплуваш и някой приятел или непознат те спасява - вади от басейна, закарва те до Бърза помощ, после ти се обажда редовно и те пита как си и дали се възстановяваш, докато раните отминат и позабравиш травмата от случилото се, или пък ако е писано почваш да плуваш в басейна - първоначално бавно и неуверено, но като привикнеш към температурата на водата, обстановката, разстоянията, все по-сигурно и надеждно...
Важното е може би да не те е страх да скочиш и да имаш сила да понесеш тежестта, на думите "но все пак...", като възможен съпътстващ лайтмотив в неочаквани моменти, докато крачиш по собствените пътища....
Поздрави, Ани и хубав следобед!:)
Много ми хареса изчетеното...

Ели

Животът си е едно голямо училище и уроците ги заплащаме с цената на много грешки.
Любовта не се купува, както и уважението.
Благодаря ти, че ме четеш и ти харесват драсканиците ми.
Хубав уикенд, Еличка!:)