Човешкият живот е твърде кратък, за да се пропилява напразно. В крайна сметка всеки е дошъл на белия свят с някаква мисия, за да се научи или за да ни научи на нещо. Миг. Затварям очи и ги отварям, а той вече е отминал. Човешкият живот е изтъкан от безброй такива мигове, които се изнизват между пръстите ни подобно пясъчни прашинки.
Избор. Верен или грешен, но НАШ. Вечните правила, създадени от други с които се съобразяваш. Бунт и гняв, който се е натрупал с времето. Избухвам от нищото и затихвам. Трясъка на вратата показва, че една наранена врата не струва повече от счупените малки парченца човешка душа. Скорост 130 при допустими 50. Населено място, но обезлюдено. Хората са тикви, живеещи в собствен квадрат и поставени граници. Някои граници са малки, други по-големи, но все са си граници. Хоризонт. Красив, с преливащи се цветове от розово, синьо, зелено и жълто. Спира ми дъха. Нима е възможно човешка ръка да сътвори нещо толкова прекрасно?
  В някоя точка на света силно земетресение е разрушило къщи и колиби, безследно изчезнали и трупове, затрупани с кал и кръв. Полет на мисълта и мога да бъда където си поискам, да изпълня най-смелите си фантазии. Миг. Затварям очи. Този миг може да бъде последен и никога повече да не ги отворя. Какво искам от живота? Защо съм на тази земя? Коя искам да бъда или пък да не бъда? Искам да бъда птица, която знае, че един ден ще изчезне от лицето на земята покусена от куршум или разрив на сърце. Сигурно е красиво и тогава отиваш отвъд чертата, отвъд човешкия хоризонт. Не искам да бъда роб на нещо или на някой. Не искам да загубя способността си да усещам света и хората. Не искам да се превръщам в робот и да я карам на автопилот.
Избирам да виждам красивия хоризонт, но да не оставам сляпа и глуха за човешката болка, защото никога няма само бяло или само черно. Толкова е красиво. Алеите са мокри и кални, с нападали есенни листа. Крача бавно и уверено. Днес за никъде не бързам. Все някога смъртта ще ме намери.