Постинг
30.11.2013 09:52 -
Желание
Кашлицата беше дълбока и продължителна. Сякаш тази кашлица изпразни всичкия въздух от дробовете. Беше адски болезнено. Соня се изправи с почервеняло лице и се отправи към кухнята за чаша вода. Това беше последното, което си спомняше.
Суетене. До ушите и достигна сърцераздирателен писък. Майка и.
"Боже, защо е тази врява?" помисли си младата жената. Беше и хубаво и приятно. Изпадна в кратък сън. Хората около нея се опитваха да я събудят. Тревогата на най-близките и я върна. Тя отвори очи и първото, което видя беше собствената и кръв по плочките в коридора.Снежнобелите плочки изглеждаха почти красиво с алените петна. Я, какви мартенички! Краката и трепереха, но се изправи. Дори се опита да се усмихне.
- Нищо ми няма. Добре съм.
Лицата на всички бяха тебеширенобели, без капка кръв.
Толкова ли е кратък живота? Един миг и потъваш във вечен сън.
112. Лекар, мерене на кръвно, инжекция. Соня наблюдаваше очите на човека с бялата престилка. Лицето беше на половина закрито от зелената маска, но веждите бяха странно сключени.
"Не е добре това!". Очите под сключените вежди издаваха силно безпокойство, но гласът беше спокоен и уверен.
- Искам да живея. - тихо прошепна Соня. Погледът и беше отправен в най-отдалечения ъгъл на стаята, където най-прекрасните сини очи мигаха плахо. Беше длъжна да живее заради детето си, което имаше нужда от нея.
Това желание бе по-силно от спокойния сън, по-силно от всичко.
Суетене. До ушите и достигна сърцераздирателен писък. Майка и.
"Боже, защо е тази врява?" помисли си младата жената. Беше и хубаво и приятно. Изпадна в кратък сън. Хората около нея се опитваха да я събудят. Тревогата на най-близките и я върна. Тя отвори очи и първото, което видя беше собствената и кръв по плочките в коридора.Снежнобелите плочки изглеждаха почти красиво с алените петна. Я, какви мартенички! Краката и трепереха, но се изправи. Дори се опита да се усмихне.
- Нищо ми няма. Добре съм.
Лицата на всички бяха тебеширенобели, без капка кръв.
Толкова ли е кратък живота? Един миг и потъваш във вечен сън.
112. Лекар, мерене на кръвно, инжекция. Соня наблюдаваше очите на човека с бялата престилка. Лицето беше на половина закрито от зелената маска, но веждите бяха странно сключени.
"Не е добре това!". Очите под сключените вежди издаваха силно безпокойство, но гласът беше спокоен и уверен.
- Искам да живея. - тихо прошепна Соня. Погледът и беше отправен в най-отдалечения ъгъл на стаята, където най-прекрасните сини очи мигаха плахо. Беше длъжна да живее заради детето си, което имаше нужда от нея.
Това желание бе по-силно от спокойния сън, по-силно от всичко.
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.