Тя се разхождаше бавно в някакъв далечен парк. Виждаше зелените полянки, изпъстрени с жълтурчета, незабравки и горски теменужки. Тук там се белееха маргаритки, които наподобяваха бял снежец. Бързаше за поредната среща. Но изведнъж се спря и погледна с магнетичните си теменужени очи към близката горичка. Лъчите на слънцето се процеждаха през клоните на дърветата и падаха на снопчета. Затвори очи и пое дълбоко въздух. После се остави на сетивата си. Събу обувките си и стъпи смело по зеления килим. Изключи телефоните си. Продължи все по-навътре в гората. Пейките останаха някъде далеч, а и гласовете на хората се чуваха като далечно жужене. Някакви камбанки надвиснаха над бретона и. Усмихна се на новите хранилки за птици. Това бяха картонени кутии от мляко, оцветени с пъстри боички. Всяка от тях беше надписана с име на дете от някаква детска градина. Хранилките бяха разположени по клоните на дърветата на различна височина. Докосна ги нежно и сякаш чуваше гласчетата на притежателите им.
"Господи, колко е приказно!" - помисли си тя. Чу зад себе си странно шумолене. "Може да е заек или куче." Сърчицето и подскочи, после започна да бие често и някак тревожно. Колко безразсъдно постъпи. Нямаше време да мисли. Започна да тича с всички сили, но се оплиташе в клони и храсти. Изпусна обувките, но това не я спря. Дори не знаеше дали следва вярната посока. Гъвкав като пантера я преследваше някакъв непознат. Последва ужаса от докосването му. Той я блъсна на земята. Това беше грубо. Искаше да извика, но от устните и не изскочи нито звук. Непознатият се надвеси над нея и и удари няколко силни крушета. Боже, това наистина болеше! Последваха секунди борба. Тя драскаше и удряше непознатия, но това го озлобяваше още повече. Омаломощена тя изгуби съзнание, но усещаше, че той я премята като парцалена кукла. Сякаш беше в друго измерение и това не се случваше с нея. Не можеше нито да вика, нито да плаче.
Не помнеше колко време е прекарала така, в безпомощно състояние. Слънцето залязваше, когато се изправи на крака. Сякаш беше в безтегловност, не усещаше мускулите си. Косата и беше спластена от кръв, примесена с кал и клонки. Дрехите се вееха на ивици, изподрани и измачкани. От чантата нямаше и помен. Имаше силно главоболие. Напрегна се да си спомни коя е, къде живее. Нищичко не и идваше на ум. Не знаеше коя е, от къде идва и на къде отива.
Психиатрия. Защо лекуващия лекар толкова приличеше на онзи от парка? Тя скочи срещу него и го наплю. Двама санитари я хванаха и насила и облякоха усмирителна риза.
Беше затворила очи. Пореден сеанс.
- Ти трябва да простиш! Ти трябва да забравиш! Не е било, не се е случило.- повтаряше кадифен, нежен глас.
Рая отвори теменужените си очи, светли и чисти като небето. От тях рукнаха сълзи като водопад. За първи път от месеци проговори:
- Има неща, които не могат нито да се простят, нито да се забравят.
Изписаха я. Беше си спомнила вече коя е, къде живее. Сега искаше да започне на чисто, да смени работата, жилището. Страхуваше се само от паркове. Красотата за нея вече не съществуваше или беше свързана с нещо, което наранява.