Не ми пишете глупави клишета
за Ад и Рай, за тръни и бодли.
Познавам ги отлично, но накрая
сравнявам ги и някак си ... боли.

В Рая бях обичана и пряма,
любов раздавах с шепи всеки ден.
В Ада от безпомощност пияна
се срутвах в бездна. Да умра освен?

Река от сълзи бликаше в Ада.
Смърт дебнеше любими хора в плен.
И хулех Бог, и търсех свойта правда.
Секундите не мърдаха, съвсем.

Сърцето свито молеше за помощ
свръхсили, да направят чудеса.
Молитви в храма: "Да живеят още!",
но чувствах се излъгана, сама.

Къде е Бог? Къде е тази правда,
която разпределя по света
любов и сълзи, обич и омраза?
Нечестна е в проклетата игра.

Не ме е страх, защото знам отлично,
че границата тънка ги дели.
На думи да ме плашите - излишно!
Ранена, но съм жива щом боли.

И път към Ада бил послан с надежди
и светли намерения дори.
Описвате ми го, а аз вървях по него.
Живях в Ада с дъждове-сълзи.

Но знам, че мрака се разцепва бавно.
След черна нощ изгрява светъл ден.
Кодирано е вътре в мен и вярвам
в невидим храм, в сърцето построен.

в някои определени моменти.
(И без "приятен полуден") ....

Не е важно колко пъти си падал или си бил предаван, важното е всеки път да станеш и да носиш раните си гордо, с достойнство. Колкото и клиширано да звучи, да, живота е едно добро училище.