Проклета болка. Щом не ме уби
ще ме търпи до края - леко щура.
Да тичаме до залеза. Дали
при него ще се кротна, по принуда?

От изгрев слънце, с първите лъчи
усмихвам се на времето, което
с любов грижовна от сълзите пи,
усмивката да върне на лицето.

И аз разпервам своите ръце
за полет към изгряващото слънце.
Забравих, че съвсем не съм дете.
Но в детството чрез спомени се връщам.

И виждам как безгрижно беше то.
Безвремието скриваше копнежи.
Мечтите ни множаха се по сто
и вярвахме, че сбъдват се, летежни.

Сега какво? От тук на сетне как?
Залязващото слънце мами още.
Нима след залеза настъпва мрак
и в шепа прах превръщаме се нощем?