Студено. Завивам се все повече в топлия шал и се сгушвам в яката на палтото си. Улиците са пусти. Под един балкон виждам надлежно постлани кашони и решавам, че някой добър човек се е погрижил за бездомно куче.Странно... Струва ми се, че един вързоп помръдва. Дете! Това е едно мръсно и неугледно дете, с рошава косичка и парцаливи дрешки. Вече не усещам толкова силно студа и не бързам към топлия си и уютен дом. 
С решителни крачки приближавам мъника:
- Хей, ти... - опитвам се да се усмихна. - Загубил ли си се или си избягал от в къщи?
Детето ме поглежда стреснато. После прецежда злобно, през зъби.
- Разкарай се! Аз не съществувам. Държава няма. Хората са нищо. А на богаташите кучетата живеят по-добре от нас, дрипльовците.
Интересен мъник. Говори като човек преживял няколко прехода в държавата ни.
- Тц. Не си познал. Няма да се разкарам. Ще се обадя в закрила на детето.
Малкият ме поглежда подигравателно.
- Обади се. Можеш да звъннеш също така в Уницеф, фондация "Четири лапи", министерски съвет, президентството... Глупачка! Не виждаш ли, че тук институциите спят стогодишен, непробуден сън. И защо ти е някой да се грижи за мен? Добре съм си. През деня прося, често крада. Да, просяк и крадец съм. Но не съм по-лош крадец от онези, които откраднаха милиони, въпреки, че те се возят в скъпи коли и пушат пури. Плюя на техния скапан живот, пълен с фалш и лицемерие.
- Хей... Я се дръж прилично! Къде си живял преди да ... 
Гаврошът не ме оставя да довърша.
- Ей, психоложката, я си върви по пътя. Беше ми толкова по-добре до преди три минути. Искам да спя.
Ужасена съм. Дрипи, парцали и снежинки, които прехвърчат в студеното време.
- Не! Не можеш да заспиш точно тук.
Той се разсмива.
- Кой го казва? Ти ли? Мис глезла! Аз нямам дом, топла стая и чисти дрехи. Но на някои хора душите са в пъти по кални от това, което виждаш тук. Веднъж един министър дори ми подхвърли от полуотворения прозорец на бронираната си лимузина 50 лева. Дай ми поне два лева за това, че ми загуби времето. 
Малкият се обръща към стената и се завива с подгизнал, стар губер.
- Разкарай се!
Допирам длан на челото му.
- Искаш ли да напишем писмо на дядо Коледа? Хайде, ела!
- Ох... Какъв дядо Коледа?! Ти не си наред... Ако имаше нямаше да позволи това да се случи. И странно, но чувам подтиснато хрипане, сякаш целия свят е изсипал проблемите си върху крехките рамене на това дете. 
Вдигам очи към небето. Къде си, Господи? Къде е Коледната магия? 
От съседния ресторант дочувам силни смехове и пиянски песни. Край мен профучава скъпа лимузина. Свалям палтото от гърба си и завивам мъника. Той все още не знае, че в единия джоб има 20 лева. Дано да ги намери... 
Вече не ми е студено и вървя без посока. Всички сме бездомници, просто не всички го осъзнаваме. 
Утре ще напиша писмо до дядо Коледа. Вече знам какво ще поискам.