Въртене на стрелки в неделен ден.
На групички вървят от рано хора.
А изгрева отново взе ме в плен,
откри ми хоризонти сред простора.

Кафето ароматно с малко мед
събужда и усмихва сетивата.
И чувствам се последния човек
в доброто вярващ и в чудесата.

Усмихвам се на хубавия ден.
Красиво слънце грее и раздава
надежда и изгражда нещо в мен,
добро, да се науча да прощавам.

Ще хвана хоризонта този път.
Не ще избяга светлата надежда,
че хората са силни, ще градят
красиво настояще, мъдро, вещо.

Изпивам си кафето. Красота!
Лъчите пък примамват напористо.
Аз вярвам, че мечтите с лекота
се случват, стига силно да ги искаш.

Прекрасно казано. Не се опитвай да уловиш хоризонта. Надеждата трябва винаги да е с теб, а надеждата ти си я имаш. И тогава изпитото кафе с мед ще е истински сладко, а стрелките на часовника никога няма да тръгнат в обратна посока.
Поздравявам те!

Така е, надеждата си я имам. Но днес след чашата с кафе и мед деня ми загорча... Беден пенсионер влезе в офиса и тихичко изпроси 20 лева, за хляб, до пенсия. Българин е, познаваме го. А други българи унищожиха и съсипаха настоящето и бъдещето му. Не искам да виждам просещи българи, не искам!!!