Усети остра, раздираща болка в тила. Сбръчи носле и притвори очи срещу слънцето, дори се опита да се усмихне, но не и се получи. Тя помисли, че това е края и искаше да извика на помощ онзи горчив смях, който толкова пъти я бе спасявал от рискови ситуации. Безуспешно, не се получи, не и този път. Всичко се завъртя пред очите и, заля я бяла светлина. Много бързо се спускаше по пързалка, някак спираловидно, но долу не я очакваха меките капки на освежаващ басейн, а някава огнена дупка. Премина плавно през нея и се отзова на онзи свят. Видя баба си и дядо си, любими хора и приятели, които и се усмихваха топло, но не говореха и не смееха да я доближат. Тя се опита да ги прегърне, но те сякаш се разчупваха в нищото на хиляди парченца и изчезваха. Докривя и, че страняха от нея и не и позволяваха да ги докосне. Бузите и пламтяха, а по тях се спускаха мокри поточета от неконтролируеми сълзи.
Отвори очи. Същата белота, но някак по-различна. Родителите и се смееха и плачеха едновременно, прегръщаха я.
- Добре дошла, мила! Ти се върна, а казваха, че е невъзможно.

Дай Боже да има завръщане за всеки, изпаднал в подобна ситуация...

Дай Боже! Изпадала съм в подобни случки и от двете страни. В първия случай наистина беше като един кратък сън, не боли, не усещаш нищо, извади ме писък на близък човек, а във втория случай беше още по-гадно, защото секундите ми се струваха часове...