Радослав Пешев се разхождаше в огромния хол на бутиковото си имение. Беше отворил много работа на най-голямата дизайнерска агенция и буквално ги влуди с изискванията си, но да, заслужаваше си. Метна  поглед към масичката на която дежурно го очакваше сутрешната преса. "Пешев заби яка мацка на яхната на гръцки милионер" "Пешев счупи камера на екипа на Различната телевизия", "Пешев дари огромна сума за ..." Беше му писнало да чете небивалици по собствен адрес и за това събра всичко старателно, нави вестниците като ролка от тапет и с голям кеф ги запрати в коша. Часът беше едва 8, а имаше вече 16 съобщения и 4 пропуснати обаждания на мобилния си телефон. Избута телефона на страна и вкючи телевизора, който заемаше огромна част от стената срещу него.
- От мястото на събитието Амелия Русева. - вирнато носле, немирни къдрици. - Радослав се отпусна в мекото кресло и затвори очи, върна се 15 години назад във времето. Тогава той не беше известен бизнесмен, а 17 годишен хлапак. Беше на ученически летен лагер. Море, бриз, дежурната закуска с масло и конфитур. Почти по военно му ставане, закуска, плаж, обяд, следобен сън, плаж, разходка до лунапарка, летни свалки ... Малките пък вдигаха  голяма аларма.
Малко преди да отпътуват обратно беше неговия РД и учителките огранизираха слеобедно детско парти с балони, шапки, торта и сокове. Радо се усмихна на тези спомени. Бяха времена, когато човек се криеше да пуши, но това е друга тема. Някои от децата се бяха организирали с подаръци от магазинчетата за сувенири. Амелия беше най-малка само на 8, от тихите деца. Внезапно тя пристъпи към баткото стискайки в ръце сгънато листо от липа.
- Радо, честит рожден ден! - и се изплези, подавайки листото.
Такъв подарък не беше получавал. Трогна се и бавно разтвори сгънатия липов лист. Видя в очите и очакване. В листото имаше една красива кралска бяла мида, истинско съкровище за малките. Можеше да бъде и речен камък, същия ефект. Другите деца се превиваха от смях, но той клекна, хвана ръчичките на Амелия и каза:
-Много е красива! Това е най-хубавия ми подарък за всичките ми рождени дни.
Личицето на Амелия засия.
- Цял ден я търсих, за теб и избрах най-хубавото листо, за да я опаковам.
Студентска квартира, панелка, палат, но мидичката не се губеше и винаги се намираше място за нея.
Радо вдигна поглед, но вече течаха реклами.
Погледна съобщенията - срещи, 12 от тях бяха работни, 4 от известни красавици. Без да се замисли изтри всичко. Набра секретарката си.
- Соня, отмени всичките ми срещи за днес, не се чувствам добре.
Знаеше, че тя е умна жена и не задава излишни въпроси, за това я беше наел.
Тя прозвуча плахо.
- От Различната телевизия се обадиха, искат интервю от вас.
- Добре, кажи им, че за мен е удобно в четвъртък 14 часа, 15 мин, не повече.
-Но...
- Никакво но, Соня, никакво но... И да, имам само едно условие, да изпратят Амелия Русева.
- Те попитаха дали да изпратят предварително въпросите си на Вашия имейл.
- Не е нужно, не и този път!
******
Вълнуваше се като малко дете. Смени поне шест сака, четири ризи и куп вратовръзки. Гледаше се критично в огледалото. Смени посоката на бретона, не, по-зле стана... Оффф... Беше запомнил, че тя обича бялото. Извади една бяла риза от гардероба си, обу непретенциозни дънки и се погледна одобрително. Прекара пръсти през разрошената коса и немирния перчем най-после кротна.
- Това е! Амелия, дано не ме размаже с въпросите си в ефир и да стана за смях. - Засмя се. Говореше си сам и си отговаряше.
Интервюто мина блестящо. Тя беше все тъй неотразима. Говореха си за макроикономика, после плавно избистриха темата за неговия бизнес и създаване на нови работни места в условията на криза. Оставаха две минути до края на интервюто, когато тя го закова
- Може ли един личен въпрос?
- Да?! - ето от това се страхуваше.
- Хората се интересуват дали ще има скоро сватба с някоя от вашите приятелки? - тя деликатно не спомена име.
Маската падна и той показа тъжното си лице.
- За вас и за вашата телевизия ще кажа, че хората не се интересуват. Всяка сензация след определен период се забравя. Но ето, добре ще ви кажа , ето тук в тази кутийка и той  извади кутийка от черно кадифе има един много скъп диамант за една специална дама и ако тя каже "ДА!" това е.
У дома пред телевизорите цвилеха доволно не една и две красавици, мислейки, че предложението се отнася именно за тях.
Осветлението угасна, интригата за милиони хора стана факт, а отговорът висеше във въздуха.
- Амелия, поверявам ви кутийката на отговорно пазене докато получа отговор от своята дама.
Журналистката се смути.
- Но аз не мога да съхранявам нещо толкова ... искаше да каже СКЪПО, но вместо това се изплъзна думата ЛИЧНО.
Той я погледна в очите и се усмихна.
- Вярвам, че ще опазиш съкровището. Бързам!  - обърна се рязко и тръгна.
Няколко дни мълчание. Амелия знаеше, че няма право да поглежда какво има в кутийката, но женското и любопитство победи.
- Какво пък? Само ще погледна. И без друго е за някоя миска.
Чувството, че прави нещо нередно така и не я напусна, сякаш се промъкваше без позволение в нечий дом. Здравият и разум крещеше "Не пипай!", но водена от детско любопитство си каза "Отварям, поглеждам, затварям", какво пък толкова. Адреналинът караше сърцето и да подскача. Беше сама , отвори бавно кутийката, очакваше нещо да я заслепи. Нищо такова не се случи. Позна я! Това беше МИДИЧКАТА от онзи плаж на Кранево, преди 15 години. Амелия седеше с отворената кутийка в ръце и сълзите не спираха да текат по бузите и. Това беше невъзможно. Не може да я е запомнил... Тя беше малка, много време беше минало. Беше объркана и ... ЩАСТЛИВА.
Непознат номер и един топъл като кадифе глас, който и даваше цялата сигурност на света:
- Амелия?
Позна го.
- Да! Да! Да! Но преди това трябва да ме спечелиш, аз доста се постарах с мидичката.
И двамата избухнаха в смях.
Навън продължаваше да вали, но на кого му пукаше. Сгушена в него тя се чувстваше на най-прекрасното място, а той... той най-накрая беше ЩАСТЛИВ.
                                                          

Захаросано, но пък доста хора обичат сладко, нали?!

Историята е вдъхновена от истински събития. Всяко дете е откривало съкровища - миди, камъчета... Да не ти разказвам как от едно море се прибрахме с тояга и шишарки, хората с миди, ние - тояга с шишарки от Ахтопол. Темата ми беше за отчуждението и щастието, но може би прекалих. Вероятно трябваше да има драматичен финал, някаква трагедия ... Не искам! Искам си приказката! Сигурно е заради този страх и ужас около нас, нещо като терапия. Лека вечер!