Тих, мрачен квартал. Голям град, а толкова призрачен и пуст.... Тя паркира колата си. Излезе и след няколко крачки натисна дитанционното. Отдалечаваше се бързо... едно, две, три... Чу се оглушителен гръм и една вълна я изхвърли на около три метра. Почувства се като космонавт в орбита. 
    Бяла стая и бели стени, очевидно се събуди в болница. Не помнеше нищо, бяло поле. Всичко я болеше, всяка кост, всеки мускул... Жива. Усмихна се. Беше любимка на съдбата явно, не и беше за пръв път. Спомни си как преди няколко години я пребиха. Сега пък взрив. Защо и беше да работи тази професия ? Журалист. Не беше лесно, но нямаше да я откажат. 
В стаята влезе възрастен доктор, като истински ангел и изпълни със светлина стаята. Той искрено се развесели като я видя.
- Веселина Добрева! Винаги съм бил Ваш фен и Бог ми е свидетел, че много пъти съм си мечтал да Ви срещна и да Ви поканя на кафе, заради острите репортажи, но... Да станете наш пациент ...Какво се случи моето момиче? Къде сгази лука този път? - той и намигна свойски, а и толкова бъро премина от Вие на ти, че тя се смути.
Момичето се наежи, искаше да му отговори рязко, да му затвори устата, но нищо не и дойде на ум. Една глупава сълза се търколи от крайчеца на окото и , след малко стана цял водопад. Ядоса се на себе си. Какво и ставаше? Защо се разплака? Може би защото се върна назад във времето... Спомни си как баща и се връщаше от работа с пакетче фъстъци или шоколад, подръпваше русата плитка и питаше строго: "Колко бели направи днес?" После я хващаше в силната си прегръдка и я подхвърляше като топка високо във въздуха. Сестрите и бяха кротки и послушни, а тя дивак, истинско зверче. И може би заради това се чувстваше силна почти колкото Пипи Дългото Чорапче.Беше момичето на татко.
- Татко! Толкова ми липсва...  -Тя изхлипа. 
Докторът се доближи и сниши тон. 
- Знам. Всичко мина. До няколко дни ще се възстановиш напълно. Ти си силно момиче. Но я карай по-леко. Има ли болка?
- Главата! Като руби куб... Не мога да си събера мислите и ... не си спомням кога и какво трябва... Аз по принцип съм подреден човек. Не знам какво трябва да правя.
- Да си почиваш госпожичке.Да се възстановиш. Ето това трябва и ще се постарая това да е приоритет за теб от днес.
-Ама аз...
- Тук си на моя територия и правилата определям аз. -каза го с леден глас и кагегоричен тон.
- Докторе трябва ми телефон и тефтер, химикал...Трябва да се обадя.
В очите му заиграха весели пламъчета.
- Да, точно. Сега и компютър ще ти подсигурим, бюро и 10-тина издания от сутрешната преса. Кафе? Секретарка нещо?  - той театрално скръсти ръце. -Не! Ще си почиваш. Поне още седмица.
- Ама аз...
Той я прекъсна рязко:
- Казах! - и излезе.
*******
следва

Приятна ме изненада... радвам се, че си тук.
Прочетох на един дъх и вече чакам продължението...

Здравей! Самата аз не знам как ще продължи историята, но ще издам една тайна... Добрева е преследвана като дивеч, защото никога няма да приеме наложеното "ново нормално". Предполагам, че ще бъде натопена, уволнена ... Няма да бъде лесно, но ще оживее. И ще има добър край тази история. Искам доброто винаги, на всяка цена да победи. Хубави почивни дни!