Постинг
18.07.2014 10:13 -
Любовни мълнии - 13
Хектор временно беше приютен от доктор Владимиров. Лора не искаше да остави кучето си в хотел за кучета, при напълно непознати хора. Единственият човек на когото можеше да повери своя любимец беше именно доктора. Остави достатъчно количество храна и 600 лева за услугата.
Така всяка сутрин и всяка вечер Владимиров разхождаше любимеца на Лора. Не смееше да го пусне от каишката, но сутрин си имаха своя ритуал. Владимиров пиеше кафето си на едно и също място и завързваше Хектор за металния парапет на стълбите, които отвеждаха посетителите до кокетна тераса с много цветя и зеленина. Уникално място!
Една сутрин до масата му се приближи изискан господин на преклонна възраст. Обувките му спокойно можеха да се използват за огледало, лъснати до блясък.
- Може ли да използвам свободното място? - попита тихо той.
Владимиров без друго живееше доста затворено и прие поканата.
- Заповядайте!
Няколко минути преминаха в неловко мълчание.
Лазаров даде знак на сервитьорката и си поръча голямо Джони и чаша сода.
Владимиров повдигна учудено вежди. 8 часа сутринта. Самият той пиеше кафе с бита сметана и две лъжички захар.
- Имате прекрасен любимец! - подхвана разговора възрастния господин.
- О, това ли? - усмихна се Владимиров - Не е мой, за съжаление. Той е мой пациент, а стопанката му е командирована някъде.
Владимиров усети ускорен пулс. Не е възможно. Абсурд!
- Как се казва?
- О, Хектор!
Владимиров отпи по-голяма глътка.
- Не, имах превид стопанката.
Владимиров се замисли. Защо този човек разпитваше толкова. От друга страна явно не беше крадец, а пък и добре облечен, възпитан.
- Познавате ли я? Мисля, че работи в някаква банка. Лора е страхотно слънчице.
Владимиров се облегна назад. Усети почти физическа болка в гърдите си, сякаш не можеше да поеме въздух.
- Работим за един и същи човек, в една банка, но в различни отдели.- кратко отвърна Лазаров.
В главата му вече се оформяше съвсем ясно кошмарен план, но му беше нужна помощта на този ветринар. Глътка сода. Изпи питието на екс и си взе довиждане с лекаря.
Забърза към паркирания наблизо мерцедес.
Владимиров го изгледа учудено. Кой беше този човек? Защо седна на масата му? Каква беше връзката с Лора, с Хектор? Безброй въпроси, които само го объркваха. Дали да не звънне на Лора? Не. Бързо отхвърли тази мисъл като абсурдна. Какво щеше да и каже. "Седях на една маса с един твой колега на когото дори не знам името."
А на 150 километра от това прекрасно място в една затънтена провинция Лора летеше на крилете на любовта. Договорите напредваха бавно, но емоциите я правеха неимоверно щастлива. Пламен също беше щастлив, но някакво лошо предчувствие не му даваше мира.
"Сигурно е от мястото. Тук е толкова скучно и сиво, че повече няма на къде. Добре, че съм с Лора, а не с някай тъп сухар от отдела."
/ следва /
Така всяка сутрин и всяка вечер Владимиров разхождаше любимеца на Лора. Не смееше да го пусне от каишката, но сутрин си имаха своя ритуал. Владимиров пиеше кафето си на едно и също място и завързваше Хектор за металния парапет на стълбите, които отвеждаха посетителите до кокетна тераса с много цветя и зеленина. Уникално място!
Една сутрин до масата му се приближи изискан господин на преклонна възраст. Обувките му спокойно можеха да се използват за огледало, лъснати до блясък.
- Може ли да използвам свободното място? - попита тихо той.
Владимиров без друго живееше доста затворено и прие поканата.
- Заповядайте!
Няколко минути преминаха в неловко мълчание.
Лазаров даде знак на сервитьорката и си поръча голямо Джони и чаша сода.
Владимиров повдигна учудено вежди. 8 часа сутринта. Самият той пиеше кафе с бита сметана и две лъжички захар.
- Имате прекрасен любимец! - подхвана разговора възрастния господин.
- О, това ли? - усмихна се Владимиров - Не е мой, за съжаление. Той е мой пациент, а стопанката му е командирована някъде.
Владимиров усети ускорен пулс. Не е възможно. Абсурд!
- Как се казва?
- О, Хектор!
Владимиров отпи по-голяма глътка.
- Не, имах превид стопанката.
Владимиров се замисли. Защо този човек разпитваше толкова. От друга страна явно не беше крадец, а пък и добре облечен, възпитан.
- Познавате ли я? Мисля, че работи в някаква банка. Лора е страхотно слънчице.
Владимиров се облегна назад. Усети почти физическа болка в гърдите си, сякаш не можеше да поеме въздух.
- Работим за един и същи човек, в една банка, но в различни отдели.- кратко отвърна Лазаров.
В главата му вече се оформяше съвсем ясно кошмарен план, но му беше нужна помощта на този ветринар. Глътка сода. Изпи питието на екс и си взе довиждане с лекаря.
Забърза към паркирания наблизо мерцедес.
Владимиров го изгледа учудено. Кой беше този човек? Защо седна на масата му? Каква беше връзката с Лора, с Хектор? Безброй въпроси, които само го объркваха. Дали да не звънне на Лора? Не. Бързо отхвърли тази мисъл като абсурдна. Какво щеше да и каже. "Седях на една маса с един твой колега на когото дори не знам името."
А на 150 километра от това прекрасно място в една затънтена провинция Лора летеше на крилете на любовта. Договорите напредваха бавно, но емоциите я правеха неимоверно щастлива. Пламен също беше щастлив, но някакво лошо предчувствие не му даваше мира.
"Сигурно е от мястото. Тук е толкова скучно и сиво, че повече няма на къде. Добре, че съм с Лора, а не с някай тъп сухар от отдела."
/ следва /
собственоръчно му извивам врата. Ей, знаят как да те наранят, като ти посегнат на любимото същество. Моля те, не го позволявай. Прегръщам те!
цитирайНяма, обещавам. Въпреки, че съм чувала за подобен род предупреждения. Могат да ти застрeлят кучето например. Един вид "Виж какво ще ти се случи, ако не слушаш!"
По-силни ли ги прави това, а? Не мисля.
цитирайПо-силни ли ги прави това, а? Не мисля.
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
За този блог
Гласове: 16772