Ще дойде ден и аз ще си отида,
тъй както си отива есента.
Това, което днес не ти достига
ще ти го пратя пак чрез мисълта.

Знам, всичко има своето начало
и своя край измислен и жесток.
За първи път май времето е спряло.
Мартинито замяням с чаша сок.

Поглеждам към камината студена.
Там сякаш вече нищо не гори.
Дали жената с обич е родена
или безкрай да страда? Ти кажи.

Дали ще ме познаеш ти обаче,
дали ще разчетеш на мойта мисъл път,
това във времето, годините ще кажат,
не съм останала да го бродирам,
защото - всеки има своя съд!

Миламам, стихчето ти е страхотно, свежо, готино!
Лека вечер!