На мраморното стълбище седя
и студ сковава сякаш сетивата.
С кашмир покриваш мойте рамена,
а вятъра ме милва по косата.

Невидими за чуждите очи
са чувствата, понякога тъй плахи.
Усещам, че за мене те боли,
но нямаш сили любовта да махнеш.

Уста отваряш да ми кажеш нещо,
а истината шамаросва силно.
Та ти си призрак, молещ Бога вещо
момичето ти само да е живо.

Прегръщаш раменете с топлина
и цялата натрупана омраза,
че страдам, без присъда и вина.
Не позволяваш в твоя свят да вляза.

Целуваш ми очите с капки дъжд
и крясък безпощаден, но от птица.
Ръката ми за миг поне задръж!
Аз огън съм, не ледена кралица...

Чудно е това стихо , Ани !
Не ледена ,а огнена царица си ! :)))

Как ме развесели, ако знаеш... Ласкател! Обаче сравнението ми хареса.
Целувки!:)