Не искам да пиша, а нещо все тегли
да драсна два реда, макар и на крак.
Прочитам отново и спомени бегли
ме хвърлят в пустинен и облачен мрак.

Тъй прашно е хора. Дъждът ще отмие
бордюри и улици. Ето сега...
Човекът, социално животно ще скрие,
че още обича. Защо е така?

Дъгата ще грейне след дъжд от усмивки.
Каква ли е тази прекрасна дъга?
Аз виждам през нея. Чрез тези извивки
се раждам отново. Красив е света!