Изхвърли ме от свойто сърце
и от мислите, вече ненужно.
Вечен лед и студени ръце
притежавам, но всичко е чуждо.

Ни усмивка, ни пламък дори
ще ме сгреят с обич, човешки.
Всеки с грях. Аз с много вини.
Изтъкана съм сякаш от грешки.

Забрави ме. Така е добре.
Измисли ми каквото ти хрумне.
С тих въпрос ме попита: "Къде?".
Аз не чух, а пък пътя е стръмен.

Все едно е с какви имена
ме наричаш когато си тръгвам.
Аз изхлузих при теб любовта
като дреха. Дали не послъгвам?

Удар силен в студена стена.
Знаеш сам - любовта не умира.
С укор ням ми насаждаш вина.
Как да кажа? Тя смъртта не подбира...