- Тихо. Престани да критикуваш, че ни подслушват. - баща ми слага пръст на устните си и виждам уплаха в погледа му.
- Нека ни подслушват! Нека видят как живеят хората със 150 лева пенсия. Скапаняци! - отвръщам ядно и се надявам да ме подслушват и поне този път да ме чуят.
- Бареков днес го няма. Виж, може да са го заключили, да го бият и да го убият. Мълчи, дъще, мълчи. - татко пак го обръща на молба.
- Татко писна ми да мълча. Аз съм човек, а не риба. С това "Тихо, тихо!" до там я докарахме. Лекарствата не си ги купувате с мама, а за храна, консумативи... ? Дъщеря ми не вярва в институциите и все гледа на вън. Аз ще остарея в самота. Това живот ли е? Майната им на генералите, които създадоха партиите и разединиха народа!
Виждам сълзи в очите на стария човек.
- Боже, какъв буен нрав. Защо не ме послушаш поне този път?
- Не, татко. Повече няма да те слушам! 
- Не го обвинявай, Борисов. Построи магистрали, метрото... 
- Да. Казваш го така сякаш е извадил парите от джоба си. А този геноцид спрямо хората. Виж мизерията в очите. Селата са обезлюдени, а за малкото хора,които са останали няма лекар, дори път да се качи линейка, ако се наложи. Децата на тези хора са облечени оскъдно. Гладът е най-честият гостенин в къщите им, сякаш съм в филма "Клетниците". Образованието, културата са смачкани и няма живот, а само жалко съществуване. 
- Е, ще оправят това.
- Кога? За мен не стана, за дъщеря ми също. Внуците или правнуците да дочакат нещо да се случи за хората. Внуците ми няма да говорят български, татко. Това е заради калпави политици. 23 МИЛИАРДА са изнесени зад граница. Знаеш ли колко пари са това?
- Пишат вестниците, ама...- опитва се да си спомни нещо и мига, мига.
- Опомни се татко! Корупцията и крупните кражби са национална политика. Ходи ли днес до пазара?
- Ходих. Е, и?
- Продаваха ли цигари циганите?
- Предлагат, ама аз не пуша. Нали работят, а не крадат? - поглежда ме наивно и вярва, че политиците ни са добри хора.
- Татко, това не е работа, а кон-тра-бан-да. - повишавам тон и почти се карам на възрасния човек.
- Е, тя не е от днес.
- Не е, но все някой трябва да я спре. А нито тези, нито предишните направиха нещо по въпроса. Съсипаха производството, загубиха пазари. Толкова години далавери. 
А перачите? Знаеш ли колко тъпанари не могат да си напишат правилно името, но са измислени випове с унаследени от генералите милиони?
- Млъкни, дъще, млъкни ! Те дърпат конците. Може да ти навредят, да те пребият, да загубиш работата си... 
- Може, татко, може. Само, че този път няма да те послушам и няма да мълча. Действия трябват, не кухи приказки.
- Аз ще гласувам. - казва уверено татко.
- Добре. Дано и този път не те излъжат. Аз няма за кого да гласувам. 
Замислих се, че само след половин година дъщеря ми ще навърши пълнолетие. С нея няма да водим такъв разговор, защото тя знае какво иска и как да го постигне. Дори и днес е на някакви лекции, които ще и помогнат да вдигне летвата на образованието си. Перачи, генерали, контрабанди, ДДС измами и прочие ще останат зад гърба и. Тя ще емигрира.

Мила родна картинка!

Подобен разговор се е водил във всеки дом. Проблемите на различните социални послойки са различни, но си ги имаме. Един се моли да оцелее, друг иска да работи и да живее, а трети се надява да живее в страна, където мизерията е мит. Много младежи заминаха и останаха да учат и да работят там. Виждаме децата си в скайп и това е тъжното.
Лека вечер!:(