Пиер слезе на Орлов мост и започна да се разхожда по алеите в парка. Гледаше лицата на хората и сякаш търсеше нещо. После се сети и извади от джоба си смачканата визитка, която сестрата му даде. Само това бяха намерили в джоба на Виктория и така му се обадиха. Сега беше негов ред да звънне на Даниела и Карл. Можеше да звънне и на майка си, но бързо отхвърли тази мисъл. Щеше да го направи лично. Никога не бягаше от трудностите. Извади телефона си и набра номера на Карл. Първият път даваше продължително заето, но малко по-късно се свърза.
- Карл, Вики е пострадала снощи при нападение и сега е в болница. - нямаше време да увърта. - От болницата ми звъннаха, защото са намерили моя визитка в джоба и.
- Пи, сигурен ли си? Възможно ли е това да се случи в голям и осветен град точно с моето момиченце? - гласът на Карл заглъхна.
- Идвам от болницата. Видях я лично Карл и за сега е добре, но спеше под въздействие на лекарствата. Надявам се, че с Даниела ще я посетите лично и после ще ми звъннете.
- Пиер, ще можеш ли да ни придружиш, ако нямаш други планове разбира се?
Сърцето му замря. Секунда, две, три...
- Карл, след не повече от двайсет минути ще бъда пред глевния вход на "Токуда". Среща в колко? 10,30?
Нямаше отговор. Карл беше затворил и вероятно имаше доста работа за вършене в това кратко време. Пиер не му завиждаше за това как щеше да каже на Даниела и съответно как ли щеше да реагира една майка.
Телефонът му звънна.
- Как можа! - Лидия беснееше. Как можа да не ми кажеш? Даниела плаче и едва разбрах какво се е случило. Как е Вики?
- О, я стига мамо! Да не искаш да обявят в новините какво се е случило. Сигурно всеки ден стават подобен род нападения, но този път не е някой непознат, а детето на наши приятели. Виктория е добре. До - бре. Казвам ти го бавно, за да го проумееш най-после. И моля те не идвай. Аз ще дойда след час, час и половина на работа и лично ще ти дам отчет за състоянието на момичето.
- Колко си коравосърдечен, Петре! -  ставаше страшно щом му заговореше  така, на пълно име и с обиден тон. 
- Ами какво трябва да направя, мамо? Извини ме, че не цивря, но си забравих кърпичките в другата чанта.- той я имитираше кокетно и не закъсня едно:
- Непоносим си, когато се държиш така. До скоро! - тя му затвори, а той въздъхна с облегчение. Добре мина, поне този път.
Хайде, обратно. Знаеше, че за Вики се грижат най-добрите лекари и все пак..."Коравосърдечен?" Не можеше да разбере жените, дори собствената си майка.

А дали ние ги познаваме? Винаги си задавам този въпрос и търся отговора в това, да се опитвам да бъда разбрана и да разбера. Прегръдки и хубав ден от мен!

Понякога цял живот не стига, за да опознаеш някого, колкото и близо да е до теб.
Трябва да намираме повече време за децата си и да не бъдем само родители, а преди всичко приятели. Може пък и ние да научим нещо от тях.
Хубав ден, Мая!:)