Виктория се събуди от шума в стаята. Карл и Даниела тихо спореха.
- Къде съм? - попита с отпаднал глас Вики.
- Няма нищо, миличка. - Даниела се спусна и я прегърна сякаш беше малко дете. - Налага се да останеш още два дни тук, а после ще си дойдеш у дома.
- У дома. - момичето го повтори сякаш на себе си и една едра сълза се спусна от миглата, търкулна се по бузата и капна право на белите чаршафи.
Карл стоеше в дъното на стаята. Опита се да приближи Виктория, но при вида му тя извърна глава към стената.
- Вики, искаш ли да поговорим? - баща и наистина беше притеснен.
- Не сега, татко. - девойката затвори очи сякаш светлината и причиняваше болка.
Пиер стоеше пред вратата, но така и не влезе. Щом Виктория не желаеше да разговаря с най-близките си едва ли щеше да пожелае да размени и две думи с него.
"Търпение и любов!" кънтеше в главата му. Любовта просто го изгаряше от вътре, но това с търпението нещо не се получаваше. Колко време беше нужно? Дни, седмици, месеци? Главата му щеше да се пръсне. Той се обърна и си тръгна без да се обади на когото и да било.
- Вики имаш посетител, който е бил тук и преди нас. - Даниела се опита да се усмихне.
 Тя отвори вратата, но коридора беше пуст.
- А, тръгнал е.
Вики се отпусна на възглавницата си. Не искаше да знае кой е. Възможно беше майка и просто да си измисля или да е в шок от случилото се. Може би просто не е имало никой.
След петнайсетминутно общо бърборене родителите и напуснаха болничната стая. Те разговаряха с лекуващия лекар и само от време на време кимваха в знак на съгласие.
-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Сега кошмарите се завърнаха с пълна сила. Искаше да заспи и това да се окаже само един лош сън. Сънят обаче бягаше, а случката от вечерта изкристализира в съзнанието и. Пребита и изнасилена, но жива. Тук вече можеше да пусне сълзите си на воля. 
После един друг образ измести този на нападателя. Парк, едно момче с куче. Момчето не я забелязваше, а после я изгледа с укор в очите. Пиер? Тръгна си. Плачът стана неудържим.
Влезе сестрата.
- Навий ръкавчето сега. Една инжекция и ще те оставя да поспиш.
- Сестра, може ли да останете за мъничко? 
- Пет минутки.- сестрата се усмихна.
- Бихте ли подържали още мъничко ръката ми?
Ах, какво дете беше това момиче. Уж едно такова, мъниче, а имаше сили да обърне света. Сестрата си спомни за посещенията на Пиер и се усмихна.
- Един твой приятел беше тук, но не дочака да се събудиш.
- Как изглеждаше? - Вики се оживи и лицето и се опъна в очакване.
- Малко по-голям от теб, кестенява коса, ей толкова висок. - сестрата вдигна ръка до нивото на предполагаемата височина. - Много красив младеж, необикновен. Ако бях с двайсет години по-млада...
Вики се разсмя. Тя си представи как сестрата тича след Пиер, а той ужасен бяга по коридора.
- Сестра, Вие сте много добра. - Вики се наведе и целуна ръката и.
- Хайде де! Добра, добра, ама заради теб обикаля това момче болницата. - сестрата намигна и излезе.
Вики заспа с усмивка.

Имала да тегли! Няма шанс да избягаш от орисията си! Нубав уйкенд.....

"Ако ти е писано да се удавиш няма да се обесиш." Сложно нещо е човешката душа. Разбирам нетърпението на Пиер, но понякога кошмарите се завръщат и след години. Ще успеят ли заедно да изхвърлят в миналото всичко лошо и да продължат на чисто ? Може би. Отмъщението е лош съветник, но пък има и непростими неща.
До къде се простира човешкото великодушие и можем ли да простим непростимото?
Хубав ден!:)
от мен

Разбира се, че можем да простим, стига отсрещната страна да не е непоправим. Криво дърво се изправя, но крив човек Ъ-ъъъ! Великодушните са добри хора, но често ограничените индивиди ги смятат за глупаци, защото самите те са глупави! Лека нощ и не трябва да се отчайваме ! Внаги е имало пролет и ще има докато сме живи....

И крив човек се изправя, ако попадне на точния "учител". На великодушните едва ли им пука какво мислят ограничените индивиди за тях. Те пак ще творят добри и красиви неща, а това ще ги прави безкрайно щастливи. Всякакви етикетчета тук са излишни.
И пролет, и лято. Всеки сезон е красив. Есента прави страхотни шарки в планината и е много красиво. Кой не обича бялата зима? Е, студено е, да, но пък тогава и уюта у дома с чаша чай е необикновен.
Хубав ден!