На няколко пъти вече се пресягаше към мобилния телефон, въртеше го нервно в ръце и искаше да му звънне. След петнайсет минути набра кода и четири от цифрите и отново си каза, че това е лудост. Защо да му губи времето? Трябваше да се справи с всичко това сама. Вики идея нямаше, че Пиер постъпва по същия начин. Само една крачка ги делеше от това някой да набаре смелост и да потърси другия. За сметка на това Наско звънеше почти през час, но тогава момичето оставяше телефона на беззвуков режим и затваряше очи. Не разбираше ли този човек, че това е края ? Не искаше да го наранява, нито да му дава каквито и да е обяснения. Просто всичко приключи така, както беше започнало.
Даниела влезе в стаята и я помилва по бузата. Ох, колко беше приятно. Майка и оправи олекотената завивка и спусна щорите, за да не и блести слънцето в очите, когато се събуди. Тя не спеше, но майка и нямаше как да знае. После обаче напрежението си каза думата и съня натежа на клепачите и.
Събуди се от някаква тиха разправия в хола.
- Не, няма начин да разговаряте с нея.
- Моля Ви, та аз съм приятел.
- Не! По-добре си вървете.
През полуоткрехната врата се виждаше просторния хол и една добре позната фигура. Наско с нервни движения оправяше прошарените кичури коса и се опитваше да обясни нещо.
- Може да сте и приятел, но сега тя има нужда от тишина и спокойствие, за да се възстанови.
- Е, добре. Чуйте! Аз съм и повече от приятел и аз, аз... - очите му се насълзиха. - Много я обичам. Ще направя всичко възможно, за да бъда завинаги до нея.
- Моля? - майка и го погледна сякаш е луд, който и говори небивалици.
- Та Вие сигурно сте по-възрастен от баща и. Ако съпругът ми си беше у дома хубаво щеше да Ви нареди. С какво заслужих това?! - тя вдигна очи към тавана. - Вървете си! Моля Ви, не прекалявайте с търпението ми.
- Искам само да я видя и да се уверя, че е добре. Искам само това, а ако може и да поговорим разумно. Да, възрастен съм, да, женен съм, но се случи... Влюбих се като ученик и няма връщане. Няма да я загубя. Няма...
- Спрете!- майка и го буташе към външната врата. - Гледайте си семейството и да не сте доближили моя дом.
- Вики е пълнолетна и вие нямате право да заставате на пътя ни.
- Вие нямате общ път, нито общо бъдеще. - майка и почти изпищя от ужас.
- Вървете! Моля Ви, вървете си!
- Госпожо, аз съм в процес на развод!
- Много добре. Вместо да занимавате адвокати с мимолетните си флиртове се вземете в ръце и оставете дъщеря ми. - Даниела зае позиция на буква "Ф" и отвори широко външната врата. Той си тръгна, а тя извика ядно след него:
- Забравете, че сте идвали и че сме водили този глупав разговор. - беше пребледняла повече от обичайното. Какъв ли живот е водило нейното момиче? Сега имаше време да обмисли нещата и се почувства адски виновна за пропуснатото време, за душевните рани на спящото си дете. Голяма, голяма, но все пак дете. Трябваше да се погрижи за тази каша и то още сега.
Телефонът и звънеше от пет минути.
- Да, скъпи. Тя спи. Не, днес няма да идвам. Надявам се, че ще се прибереш по-рано. Да, да... И аз те целувам!
Вики се върна обратно в леглото и затвори очи. Имаше период в който Наско и беше майка, баща, най-добър приятел, всичко. Какво се беше променило в последните дни? Защо го приемаше като далечен и чужд? Защо не искаше нито да го вижда, нито да разговаря с него? Дори я отблъскваше.
Сеансите при психиатъра трябваше да продължат иначе щеше да се побърка окончателно.

-има своя философия.....

хубост няма! Въпреки страстта, щом любовта е изразходена, ако се продължи всичко става жалка агония и спомен на разрухата в приятелството!

Родителите искат най-доброто за децата си и ако е възможно да ги предпазят от грешки. Наско обаче не е някой бъзльо и вероятно е преценил добре какво печели и какво губи от всяко свое решение.
Вики вярва, че няма щастие, което се крепи на чуждо нещастие. Вероятно сполетялото я нещастие я гмурва в дълбоките води на философията. Тя би предпочела да жертва собственото си щастие пред това да причини нечие чуждо нещастие. Едно дете, което заслужава да бъде обичано, въпреки многобройните си грешки. Който е безгрешен нека пръв да хвърли камък срещу нея. Аз не бих.
Все пак това е една измислена история и героите ми са изтъкани от множество пороци, човешки и болящи. За какво мечтаят и дали ще се променят? Ще видим.
Когато започнах историята бях на ясно, че ще бъда разпъната на кръст, но пък предизвикателството си струваше. Дори си мисля, че някъде в реала може би същите имат своите двойници.
Поне приятелството трябва да остане в името на любовта, която си е отишла. В повечето случаи вместо приятелство започват едни унищожителни битки и войни в които няма победители, а само победени.
Благодаря ти за прочита. Лек ден!